Тя удари съученика си
Дъщеря ми се върна от учебно заведение с отговорно изражение на лицето и със строга забележка в ученическия бележник: „ Удари собствен съученик! Моля, да изясните въпроса и да поговорите с нея! ” Започнах да разяснявам въпроса – позвъних на учителката. Да, просто го е блъснала. Той не я е удрял. А тя него – фрас! – и право в лицето. И то с всичка мощ. Децата могат да го потвърдят.
... За първи път се сбих с момче в детската градина. Той ме удари в съблекалнята с ботуш по главата. Той биеше всички, мощно и мъчително, момчета и девойки, всички се опасяваха от него, а той просто нямаше спирачки. Беше му доста смешно, когато жертвата му плачеше. Добре си припомням по какъв начин той се смееше и се радваше, когато ми изтръгнаха от ръцете ботуша, квалифициран към този момент за ответния удар, само че не помня по какъв начин чисто механически съумях да се изхитря да му натикам грахово зърно в носа. Заведоха момчето на доктор. Оттогава той повече не смееше да ме пипне.
Един-единствен път през живота ми - в първи клас ме дръпнаха за опашките, на които майка ми усърдно връзваше мъчително растящата ми коса. Обърнах се и стоварих несесера си по главата на усмихнатия до уши фен на непознати опашки. Съветски железен несесер-кутия, с който можеш да забиваш гвоздеи; и никой в никакъв случай повече не се докосна до моите опашки. С момчетата се биех доста, с триумф, като еднакъв с еднакъв – до оня миг, в който не стана ясно, че различията могат да се вземат решение с други, по-малко травматични, и надалеч по-безболезнени начини. И добре си припомням аргументите, поради която започваше конфликтът: правих действия, несъвместими със званието момиче, когато момчето правеше това, на което, съгласно него, аз не можех да отвърна, като на всичкото от горната страна се радваше: да вземем за пример риташе ме с крайник и чакаше да види, по какъв начин ще седна да рева, или пък ме дърпаше за опашките, знаейки, че аз няма да мога да отвърна със същото, вземаше нещо мое и го държеше високо, знаейки, че няма по какъв начин да го стигна, и все неща от този вид.
В трети клас Антон, с който тогава водихме почтена битка за водачеството, непомрачена към момента от всевъзможни полови разлики и проблеми, подвигна поличката ми през междучасието. Това беше удар под кръста, тъй като аз не можех да му отвърна с нещо съответно по степенна оскърбление. Той избяга от мен, кикотейки се радостно, като скачаше от чин на чин, а аз стоях долу (също алегоричен акт на унижение) и, стискайки юмруци, гледах отдалечаващия се тил на неговото черно поло. Ние преди малко се бяхме върнали от закуска и аз държах в ръката си млечен десерт с шоколадова глазура. В тези времена продаваха млечните десерти в хартия, те постоянно се разтичаха и бързо ставаха на каша. И погледнала към ръката си, разбрах, че в този момент провалянето ми ще се трансформира в цялостна и безкомпромисна победа. Бавно и деликатно, без да бързам заникъде, разпрострях хартията на десерта. Планетите над главата ми се подредиха в една линия – и аз сигурно знаех, че всичко иска ми се получи. Антон към този момент беше направил един кръг по чиновете и потегли да прави втори, отдалечавайки се към дъното на класната стая. Съучениците ни уважително се хилеха, а девойките, стоящи край стената, прочувствено гледаха към мен. Усмихвайки се, аз подвигнах високо десерта, замахнах и го хвърлих. Млечното лакомство проблесна през цялата класна стая и се лепна тъкмо по средата на гърба му, като луксозен бял снежец в средата на черното поло. Наложи ми се да прекарам остатъка от междучасието в дамската тоалетна, слушайки по какъв начин разяреният Антон се пробва да разбие вратата. Седях на перваза, клатех си краката и бях безусловно щастлива.
... Както си и мислех, въпреки всичко моята щерка не просто по този начин беше „ блъснала своя съученик ”. Той целеустремено я бе тласкал натам, просейки си това, което търсят всички употребяващи сходни начини. Тя го е помолила да не й пипа калъфа за очила – а той първо го е пипал, след това го е взел, с цел да го размахва пред носа й, а тя го молила и го молила; а по-късно той си играл с нея на играта „ вземи го, в случай че можеш ”, ненавистта към която тя евентуално е наследила от мен, а на него му било извънредно радостно. И тогава, интуитивно избирайки сред два способа – да се оплаче на учителката или да реши въпроса сама – тя му вкарала един във физиономията. Съвременните несесери са меки и са безполезни за такива цели, учебниците са тънки и ненадежни, и по тази причина тя употребила ръката си.
И аз живо си показах тази картина – по какъв начин тя моли, уговаря го, а той се смее и крие калъфа зад тила си; и тя се гневи, и се разстройва, тъй като на нея строго-престрого и е казано, че би трябвало да пази очилата, и аз разбрах, че няма какво да й кажа. И в този момент тя стои, нещастна, свела глава пред мен, тъй като в учебно заведение, евентуално, към този момент са и обяснявали, че девойките не се държат по този начин, и че всички въпроси могат да се разрешат с думи. Стои, очаквайки моите гневни думи. Но аз махнах с ръка на цялата тази педагогика.
- Браво – споделих, - вярно си постъпила.
И я прегърнах, целунах я, както се беше вцепенила от изненада, и отидохме да обядваме. А в бележника написах: „ Изясних въпроса. Поговорих с нея. Няма да и се карам, тъй като на нейно място аз бих постъпила по безусловно същия метод ”.
Автор: Ксения Кноре Дмитриева, публицист
Превод от съветски език: Александър Василев
Инфо: www.snob.ru
